Оригиналът е на Робин Хоб и през последните няколко дни стана много популярен в технологичните медии.

Животното остарява. Не е за учудване. Знаех си че в края на краищата това ще стане. Но не взех никакви мерки, за да се справя със ситуацията. Реалността се прокрадна незабелязано. И сега се налага да се живее с нея…

То се върти нощем, стене от различни болежки и не може да си намери удобно място за сън. Събужда ме прекалено рано, а сутринта неговите мускули са твърди и не искат да се движат, и то не може да заспи отново. А ако го оставя спокойно да си седи, ще задреме посред бял ден. Стана трудно да му се намират хранителни продукти, съвместими с неговата храносмилателна система. То отхвърля все повече и повече храни, но не се съгласява на една монотонна диета, която сякаш му е най-подходяща. Въпреки малкото храна, съществото си увеличава теглото и се уголемява по средата. Едновременно с това губи силата и гъвкавостта си.

Когато животното бе младо, използвах го докрай. Хранех го с всичко което ми попаднеше в ръцете, а понякога изобщо не го хранех. Оставях го да поспи само когато повече нямах нужда от него в края на дългия ден. Ден след ден непрекъсната работа. Вземах му нощния сън, за да свърша някои важни неща. Изглежда, че то не възразяваше. То можеше да бяга, да пълзи и да носи най-различни тежки неща. То по принцип не бе най-красивото, но имаше издръжливост и сила, които превъзхождаха другите. Това все още е така, но прекалено големите усилия струват все по-скъпо. То никога нямаше бързи рефлекси, а сега започна да реагира още по-бавно.

Животното помни всичко, което направих с него. Прекалено дълго го държах на студено и неговите крака измръзнаха, а сега всеки студен под му напомня какво му направих. Аз дори дегенерирах неговите стави, за да мога да се справя с графика. Сега неговата хватка отслабва. Рискувах неговото зрение, безкрайно гледайки в монитора и сега цветовете постепенно изчезват.

И тъй като нашият съвместен живот бавно отива към края си, сега съжалявам, че не се грижих за него както трябва. По-качествена храна, повече физически упражнения, повече почивка… Честно казано, не зная дали би имало полза от всичко това. Убеждавам себе си, че пред него има още много полезни години, дори и вече да не може да прави някои неща, които преди време правеше с лекота. Смутено размишлявам, че това е единственото животно, към което се отнасях така жестоко. Щях ли да храня любимото куче със стимулатори, за да работи, когато му е нужен сън? Никога. Щях ли да давам на котката алкохол, за да се отпусне в непознато общество? Разбира се, че не.

Но това животно не видя пощада от мен. И сега съжалявам за това.

Ето че сега ние заедно навлизаме в нашата 70-та година. Аз и животното, в което живея.

Бъдете добри към своите животни. Никога не е късно да проявите малко милосърдие.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *